Deathstar

когато те търся
сред хаоса на континуума
на времепространството
на носталгията
многоизмерна е тъгата
знам
ровиш често
в могилата
където зарови някой друг
не мен
пръстите ни в пръстта
не се сплитат никога

Falling wish

Нощта безбрежна плът простряла
затиска ме с рисуван похлупак
от ужас и копнеж пропита цяла
полира дните с черен лак.
Да,знам,блуждаят в тъмнината
безлични и износени лица
скатали са отдавна от крилата
дузина непотребни им перца.
Че няма да политна ми е ясно
едва ли е ужасната беда
отгоре гледан е прекрасно
поредната изгасваща звезда.

Безкрилен силуета си ще смажа
сред шепата светлици над паважа.

Fin

Потръпвам като се присетя,
че някога ще падна под косата,
и няма вече да усетя
на ласките ти топлината.

Ала надежда в мен надава вик,
че сетния ми дъх не слага края,
и под луминисцентния светлик,
със тебе ще открия рая.

И ален щрих ще разцъфти връз мен,
с наквасен скалпел стиснала в ръката.
преблед изпод слънцата на изкуствения ден,
ще съм платното,инструмент на красотата.

С усмивка страшна,ти кръвта ми изцеди
ще знам,че всичко не е свършило дордето,
не с думи режещи като преди,
а с пръсти ми разкъсаш сърчицето.

Сивият мъж

Прегърбени,криви,на по лопата
подпрели се бяхме пред сивия мъж,
но час отдели от сестра й стрелката
и пак закопахме под силния дъжд.
Коли преминават-като на сън,
проблясват ксенони,спирачки пищят
шофьор ни поглежда-защо ли навън
треперят момчета край прашния път.
И ти ме погледна веднъж зад стъклото,
окалян,неврзачен,потънал във срам,
не мръднах от място,обаче защото,
заточен за надник с лопата бях там.
Червеното рязко смени го зелено,
премигнах-изчезна в море от метал,
издишах от ноздрите изморено
прахта на ръждясал двигател умрял.
Не спирай,не чакай,чуй как ромоли,
отмива прахта ми кънтящият дъжд,
и споменът само сега ме боли,
мой ред е да чакам пред сивия мъж.

The sick rose

О, Розо, ти гротеска на твореца!

Прикрит е за очите паразита

дето през бурята бушуваща,

в нощта към нас прелита,



Домогна се до нащо ложе

постлано с алена коприна

и с любовта му скверна

разяден,твоя цвят изстина.



***********************************

Ето и оригинала на Уилям Блейк



O Rose, thou art sick!

The invisible worm,

That flies in the night,

In the howling storm,



Has found out thy bed

Of crimson joy;

And his dark secret love

Does thy life destroy.

The dark tower

Протягам жадни длани в мрака
да те открия,но е сън,
барабанящ,не ме почака,
дъждът размива сенки вън.
И както всеки сън лъжовен
замина си и ти с дъжда,
измръзнал,вкопчил се във спомен,
последни мигове крада.
Спокойно спи,каква ли драма
във крайна сметка е това,
понесъл болката на двама,
към кръста ще се прикова.
Не ме жали,задето гасна
пред кули,зидани от дим
и аз и ти със страст ужасна
към своите кули все вървим.

Kinda sonnet

Откакто във теб взор студен приковах
Бедният спектър нов чар вече има
Искрящ жарък цвят взет от мъртвия прах
Чакал търпеливо края на сетната зима.
Алено,пурпурно,за очите ми избледняха
Мигом изгубиха предишния свой разкош
Както смъртта дори посреща краха
Разкъсана от своя спътник лош
Измамник стар-на времето потока.
Сменил на доблестта ръждивите доспехи
Тъй както утрото прелива в нощ дълбока
И скрил плътта си с нови дрехи.

Но ако знам,че взора ти е също в мен
Аз в теб ще гледам до последния си ден.

Simbolism

Разтапят скорошните форми
искряли в диви цветове
напуканите,празни длани,
две груби,скитащи ръце.
Защо и как не питаш-няма
по-мъчен отговор от този
снежинката умира бързо,
приклещена в отчаян хват.
Последна стружка лед-разтапя се,
през пръстите изтича-мръсна
от допира,изгасва с отвращение
последния нюанс на бялото.
Не можеш да откриеш твоята
сред бурята,случайна хващаш в плен
разтваряща се мъничко поне,пищяща,
и глух,изпиваш мътните й капки.
Накрая,изморени дланите,
сковани в лед,безчувствени и бледи
снежинка собствена ще сътворят,
безсмъртна и танцуваща,неопетнена.

Heart in glass

Плътта ми набразди на Немезида бича,
с какво ли толкоз грешен се оказах,
а нявга мислех, че съдбата ме обича,
да търся чиста обич се отказах.

Един пристига, друг отива,
поема с радост тежкия хомот,
и любовта умело си прелива
жестокият ни кукловод.

И както знам след нощ, че идва пладне,
след жарко лято следва есента,
тъй моето сърце в калта ще падне
и друг ще грабне моята мечта.

В градината ти багри необятни
за миг във спектъра изгряват,
и както Слънчо със стрелите златни
лика ти вкупом осветяват.

Но знай, дори във стъкленица,
сърцето ми ще бие в мрака,
трофей на твоята лавица,
до него твоето ще чака.

After dark poetry

По тротоара в струи мътни
изтича сетния светлик
еднакви,празни и безпътни
отплуват бавно миг след миг.

Изстива в крепа си Луната
сред гробница от гъст катран
с въздишка пуска светлината
към дълбината на Уран.

Редът си чака търпеливо
с надежди пълен,светъл ден
прелял нюанс от сиво в сиво
усмихва се мъртвороден.

По-истинска е глъбината
не връща никоя мечта
със поглед не следи звездата
умира падаща и тя.

Но все пак,гледам към небето
заглъхвам,спирам да крещя,
с ръце обгръща ми лицето
уютна,мека е нощта.

Цветята пред мола

През векове в секунди и насред
пустини в напръстник
така и не реших
къде е по-жестока самотата
насред море неон и яростни тълпи
или на остров-стих,
тълпата
надува вихър във платната,
които неспокосано уших,
и още хвърлям през кърмата
"последен" поглед
не убих
от жалост носталгична страховете
нали за сбогом и на тях
ще трябва да измисля стих
и цвете
и малко истеричен смях

Young and beautiful

Ще ме потърсиш ли ако
бездумна клетва името ми брани,
ако зад шепнато-дано
забират възпалените ми рани,
ако прикрит зад грозни глуми
безумен,с дъх на цианид
измамих времето със думи,
но с него можеш само да си квит
ако и утре го излъжа
покрит под дървен похлупак
дали ще ме намери преди тебе
апатията ти в сандък от мрак

Ice desert

Чаках те

преди да

се родиш

...и още

Никой,накарал ме да желая смъртта си не заслужава живот.Никой никога никъде.Продължавам вечер да се взирам в стените,флоралните мотиви,отпечатани да успокояват,да внасят домашен уют и спокойствие в човек.Не,никога не изпълняват предназначението си.Черни криле пърхат пред прозореца,по-черни от нощта около тях,по-светли единствено от мислите,от спомените,от надеждите.Черни надежди,изковани в недрата на отчаянието,последен отчаян опит да отречеш болката,да облечеш тежката ризница и да тръгнеш на поход срещу чудовището.Мъжете не плачат.Дали.Препрочитам всичките над 100 хиляди реда,които сме си казали през краткото време на познанството ни.Пръснати измежду страници,сайтове и програми,загубили по рождение красотата на писменото слово от времето на хартията.Но осеяни с множество картинки,емоции,шарената хронология на нас,на всичко,което някога исках да ти кажа,но така и не успях.Всеки иска да каже,че съжалява,някаква мода,клише,заложено от зората на времето.Не съжалявам и за секунда за времето,което "изгубих",болката е просто емоция,показва ти,че си жив,нали някой носи емоцията по вените ти,към сърцето,към лицето ти,всеки път,когато бузите ти придобиват вишнев,тъмно срамен цвят,срам,а отдолу копнеж.Всички предвестници на корозията,деструктивни,млади,осакатени,безкрили,препускат на патерици посред нощния хлад,не понасят стените,страхуват се от тях,та нали цял живот са били сред стомана и бетон.Таланта,неизчерпаемото продоволствие на подтиснатите,нещастните,смеещи се в лицата на смирените,прегърбената мъка жонглира с греховете ти,и току се надяваш да изпусне някой,разгулната тълпа й подава нова топка,мека и топла,топла като слабините ти в момента на изкушението.Бистро ледено езеро посред юлска нощ,студено,утешаващо,плитко,безпощадно плитко,дори на колене не можеш да потопиш горящите си слабини в него,изгаряш,овъгляваш всичко,което някога си чакал да дадеш на тези след теб,оставаш сам,бездетен,сам...сам.Умните хора не вярват в звездите.Като спомените са.Мъртви.Открай време романтиците,символисти и нещастници гледат към небето с надежда да те видят там.И всеки път разпознават теб сред хиляди други мъртъвци.И пишат най-красивите епитафии,най-екстатичните речи,думите,които един ден ще четеш,разпознавайки се.Сред снега тичат,срещу бурята.Не буря,бурна надежда виждат.Улавям снежинка в ръце.Някъде бях чел,че всички са различни.Като ДНК.Ще трябва ли да минат 50 милиарда,за да те видя.Пиша думите си на земята,коленичил,потен.Гади ми се при мисълта как съм стигнал.Дори ми е трудно да си спомня как.И по-добре.Писането в нетрезво състояние е кочината,вонята,в която притъпените ти сетива търсят мириса на къщата край морето.Запазваш и криптираш последните ценни данни от паметта си,преди пълния формат.Приятел беше ми казал преди-сезоните се сменят,аз не.Красиво,изпълнено с мисъл твърдение.Чувствам се лек,мога да полетя ако наистина го поискам.Невидими окови тежат на краката ми.Мразя те.Мразя се.Човек не може да избяга.В оплют навред български филм чух история за търговец от Багдад,срещнал лице в лице смъртта,дала му урок за съдбата,за страха.Страха е без смисъл,той е самия смисъл,самия двигател.С пистолет в челото и член между краката хората се променят,показват истинското си аз.Стават вълци,разгонени и жестоки.Изгарям от желание.Искам да споделя плътта си с някого.Ако реши да ми продума нещо общо,да поговорим за времето,за дъжда,за слънцето,за изгубеното време,няма да има по-щастлив човек.Говореше ми някога.С недоверие,че те обичам,че съм готов да пожертвам всичко пред очите си,да се унизя,да изгубя себе си за една усмивка.Модерно е да говориш метафорично.Модерно е да си неразбран.Арт хора с барети отричат насилието,агресията.Ненавиждам ги.Изгарям в пламъците на яростта.Горя,кожата ми цвърчи,обтегнатите ми мускули се съкращават яростно само при мириса на разлагането.Искам да чукам,да нараня някого,да ме нарани,но единствено физически,да презра плътта,да захвърля кожата си и последните си мигове да изживея безсмислен,но целеустремен към сърцето ти,към сърцата на всички,накарали ме да бъда нещастен.Но най-много от всичко мразя неделите и часовете преди полунощ.Иска ми се да бъда съвършен,думите изпод пръстите ми да разтварят очите,да разцъфват цветя,да чуеш,да слушаш,да не съм един от многото.Преди смятах,че съм грозен,че лицето ми би те изплашило,но после разбрах,сърцето ми е наистина грозното парче,незряло,преждевременно дефектирало,липсващото звено между безнадеждния тийнеиджър с кецове и мешка с Джак Скелета и десоциализирания,застаряващ,плашещ мъж,зяпащ те с крайчеца на окото си в автобуса за връщане от училище.Времето не лекува,а осакатява.Гърбавият не са плаши от дъжда,градушката го е нашарила много отдавна.Беше ми казала,че ако имаш син някой ден,ще го наречеш Кай.Съкровените си желания и подтиснати копнежи проектираме върху неродените си наследници.Вместо теб безнаказано ще наранява.Ще го преследват,защото го обичат повече от живота.Жесток.Свободен,защото може да има всичко без да го обвързва никое притежание.Последен той ще те нарани след като никой смъртен мъж не притежава силата да го стори.И ако има съдба стъкълцето от гърдите ми,горчиво,задушаващо ще порасне в неговите.Ще бронира сърцето му,жестоко и несломимо,каквото моето не бе.По улиците на малкия град празни платна върху свити рамене чакат вятъра да ги завърти към теб.Втренчени,питат защо си още тук.Направи нещо за живота си,за да станещ щастлив.Бъди свеж.Усмихвай се на непознати.Обичай безусловно, яж,пий и танцувай и никога няма да съжаляваш.Искаш ли да нараниш някого истински,дай му съжалението си.Нищо не горчи повече.Огорчението в очите ти те прави мъченик,в чуждите-просто нещастник.Блоговете са писмата в бутилка на мрежата.Не е важно дали стигне до някого,а да не стига до теб.Надеждата храни повече от хиляда хляба.Отричам реалността,отричам и чудесата,принизявам надеждата в битките си до проста упоритост.Не знам откъде хората са сигурни,че не могат и крачка още,но мисля,че стигна ли до края,няма да го разбера,последната ми крачка ще е като първата.Отварям прозореца и се успокоявам,че стягата около ребрата е отчасти и заради застоялия въздух.Когато препрочитам стари неща,никога не се чудя ден или нощ е било.винаги е нощ.Освен когато въздухът не стига.

Poetry of fear

Страх,страх...омразата и ненавистта,обичта и приятелството,всички се свежда до него...страх...страхът да загубиш,да срещнещ съществото под леглото в лицето на любимия,страх да изгубиш себе си в желанието...похотта мрази разума...като всеки закон той се пречупва през нея,но знай,няма вечно желание,страст,любов,стиховете и песните губят в битката с разума...а той е какво...човекът,изсякал горите,облякал картата в бетонни резки,сложна плетеница от самосъзнианието на един обречен свят...най-сложната и красива форма на съзидание е деструкцията...и питаш защо...защото...изгубих всичко,целия свят,себе си дори с теб...и създадох какво...чудовище,крачещо гордо из бурята,без уши и очи за красотата,недосегаемо...сложих маската на грозотата,приятел ми казал веднъж,проблемите на човек идват от лицето му...формата,изражението,всяка една грозота в човешкия лик,предизвиква лека форма на естетически дискомфорт и пасивна омраза,не с удар,а с дума ще ти отнема всичко,което си обичал...в главата ми,думите-забити на кол,съхнат,намазани с катран,грозни,безкрайно нелепи,ракета,изстреляна към цел,подминала я с цели два градуса,избухващите пари на данъкоплатците,безсмислена като робството им на монетарната система,подсигуряващо още по-безсмислената инстанция на живот в тяхно лице...но аз не търся опрощението,което сам не бих си дал...някои хора оставят след себе си единствено съжалението и болката,21 грама болка,с толкова ниска плътност,че може да изпълни целия свят