Ice desert

Чаках те

преди да

се родиш

...и още

Никой,накарал ме да желая смъртта си не заслужава живот.Никой никога никъде.Продължавам вечер да се взирам в стените,флоралните мотиви,отпечатани да успокояват,да внасят домашен уют и спокойствие в човек.Не,никога не изпълняват предназначението си.Черни криле пърхат пред прозореца,по-черни от нощта около тях,по-светли единствено от мислите,от спомените,от надеждите.Черни надежди,изковани в недрата на отчаянието,последен отчаян опит да отречеш болката,да облечеш тежката ризница и да тръгнеш на поход срещу чудовището.Мъжете не плачат.Дали.Препрочитам всичките над 100 хиляди реда,които сме си казали през краткото време на познанството ни.Пръснати измежду страници,сайтове и програми,загубили по рождение красотата на писменото слово от времето на хартията.Но осеяни с множество картинки,емоции,шарената хронология на нас,на всичко,което някога исках да ти кажа,но така и не успях.Всеки иска да каже,че съжалява,някаква мода,клише,заложено от зората на времето.Не съжалявам и за секунда за времето,което "изгубих",болката е просто емоция,показва ти,че си жив,нали някой носи емоцията по вените ти,към сърцето,към лицето ти,всеки път,когато бузите ти придобиват вишнев,тъмно срамен цвят,срам,а отдолу копнеж.Всички предвестници на корозията,деструктивни,млади,осакатени,безкрили,препускат на патерици посред нощния хлад,не понасят стените,страхуват се от тях,та нали цял живот са били сред стомана и бетон.Таланта,неизчерпаемото продоволствие на подтиснатите,нещастните,смеещи се в лицата на смирените,прегърбената мъка жонглира с греховете ти,и току се надяваш да изпусне някой,разгулната тълпа й подава нова топка,мека и топла,топла като слабините ти в момента на изкушението.Бистро ледено езеро посред юлска нощ,студено,утешаващо,плитко,безпощадно плитко,дори на колене не можеш да потопиш горящите си слабини в него,изгаряш,овъгляваш всичко,което някога си чакал да дадеш на тези след теб,оставаш сам,бездетен,сам...сам.Умните хора не вярват в звездите.Като спомените са.Мъртви.Открай време романтиците,символисти и нещастници гледат към небето с надежда да те видят там.И всеки път разпознават теб сред хиляди други мъртъвци.И пишат най-красивите епитафии,най-екстатичните речи,думите,които един ден ще четеш,разпознавайки се.Сред снега тичат,срещу бурята.Не буря,бурна надежда виждат.Улавям снежинка в ръце.Някъде бях чел,че всички са различни.Като ДНК.Ще трябва ли да минат 50 милиарда,за да те видя.Пиша думите си на земята,коленичил,потен.Гади ми се при мисълта как съм стигнал.Дори ми е трудно да си спомня как.И по-добре.Писането в нетрезво състояние е кочината,вонята,в която притъпените ти сетива търсят мириса на къщата край морето.Запазваш и криптираш последните ценни данни от паметта си,преди пълния формат.Приятел беше ми казал преди-сезоните се сменят,аз не.Красиво,изпълнено с мисъл твърдение.Чувствам се лек,мога да полетя ако наистина го поискам.Невидими окови тежат на краката ми.Мразя те.Мразя се.Човек не може да избяга.В оплют навред български филм чух история за търговец от Багдад,срещнал лице в лице смъртта,дала му урок за съдбата,за страха.Страха е без смисъл,той е самия смисъл,самия двигател.С пистолет в челото и член между краката хората се променят,показват истинското си аз.Стават вълци,разгонени и жестоки.Изгарям от желание.Искам да споделя плътта си с някого.Ако реши да ми продума нещо общо,да поговорим за времето,за дъжда,за слънцето,за изгубеното време,няма да има по-щастлив човек.Говореше ми някога.С недоверие,че те обичам,че съм готов да пожертвам всичко пред очите си,да се унизя,да изгубя себе си за една усмивка.Модерно е да говориш метафорично.Модерно е да си неразбран.Арт хора с барети отричат насилието,агресията.Ненавиждам ги.Изгарям в пламъците на яростта.Горя,кожата ми цвърчи,обтегнатите ми мускули се съкращават яростно само при мириса на разлагането.Искам да чукам,да нараня някого,да ме нарани,но единствено физически,да презра плътта,да захвърля кожата си и последните си мигове да изживея безсмислен,но целеустремен към сърцето ти,към сърцата на всички,накарали ме да бъда нещастен.Но най-много от всичко мразя неделите и часовете преди полунощ.Иска ми се да бъда съвършен,думите изпод пръстите ми да разтварят очите,да разцъфват цветя,да чуеш,да слушаш,да не съм един от многото.Преди смятах,че съм грозен,че лицето ми би те изплашило,но после разбрах,сърцето ми е наистина грозното парче,незряло,преждевременно дефектирало,липсващото звено между безнадеждния тийнеиджър с кецове и мешка с Джак Скелета и десоциализирания,застаряващ,плашещ мъж,зяпащ те с крайчеца на окото си в автобуса за връщане от училище.Времето не лекува,а осакатява.Гърбавият не са плаши от дъжда,градушката го е нашарила много отдавна.Беше ми казала,че ако имаш син някой ден,ще го наречеш Кай.Съкровените си желания и подтиснати копнежи проектираме върху неродените си наследници.Вместо теб безнаказано ще наранява.Ще го преследват,защото го обичат повече от живота.Жесток.Свободен,защото може да има всичко без да го обвързва никое притежание.Последен той ще те нарани след като никой смъртен мъж не притежава силата да го стори.И ако има съдба стъкълцето от гърдите ми,горчиво,задушаващо ще порасне в неговите.Ще бронира сърцето му,жестоко и несломимо,каквото моето не бе.По улиците на малкия град празни платна върху свити рамене чакат вятъра да ги завърти към теб.Втренчени,питат защо си още тук.Направи нещо за живота си,за да станещ щастлив.Бъди свеж.Усмихвай се на непознати.Обичай безусловно, яж,пий и танцувай и никога няма да съжаляваш.Искаш ли да нараниш някого истински,дай му съжалението си.Нищо не горчи повече.Огорчението в очите ти те прави мъченик,в чуждите-просто нещастник.Блоговете са писмата в бутилка на мрежата.Не е важно дали стигне до някого,а да не стига до теб.Надеждата храни повече от хиляда хляба.Отричам реалността,отричам и чудесата,принизявам надеждата в битките си до проста упоритост.Не знам откъде хората са сигурни,че не могат и крачка още,но мисля,че стигна ли до края,няма да го разбера,последната ми крачка ще е като първата.Отварям прозореца и се успокоявам,че стягата около ребрата е отчасти и заради застоялия въздух.Когато препрочитам стари неща,никога не се чудя ден или нощ е било.винаги е нощ.Освен когато въздухът не стига.