Прегърбени,криви,на по лопата
подпрели се бяхме пред сивия мъж,
но час отдели от сестра й стрелката
и пак закопахме под силния дъжд.
Коли преминават-като на сън,
проблясват ксенони,спирачки пищят
шофьор ни поглежда-защо ли навън
треперят момчета край прашния път.
И ти ме погледна веднъж зад стъклото,
окалян,неврзачен,потънал във срам,
не мръднах от място,обаче защото,
заточен за надник с лопата бях там.
Червеното рязко смени го зелено,
премигнах-изчезна в море от метал,
издишах от ноздрите изморено
прахта на ръждясал двигател умрял.
Не спирай,не чакай,чуй как ромоли,
отмива прахта ми кънтящият дъжд,
и споменът само сега ме боли,
мой ред е да чакам пред сивия мъж.
Няма коментари:
Публикуване на коментар