Poetry of fear

Страх,страх...омразата и ненавистта,обичта и приятелството,всички се свежда до него...страх...страхът да загубиш,да срещнещ съществото под леглото в лицето на любимия,страх да изгубиш себе си в желанието...похотта мрази разума...като всеки закон той се пречупва през нея,но знай,няма вечно желание,страст,любов,стиховете и песните губят в битката с разума...а той е какво...човекът,изсякал горите,облякал картата в бетонни резки,сложна плетеница от самосъзнианието на един обречен свят...най-сложната и красива форма на съзидание е деструкцията...и питаш защо...защото...изгубих всичко,целия свят,себе си дори с теб...и създадох какво...чудовище,крачещо гордо из бурята,без уши и очи за красотата,недосегаемо...сложих маската на грозотата,приятел ми казал веднъж,проблемите на човек идват от лицето му...формата,изражението,всяка една грозота в човешкия лик,предизвиква лека форма на естетически дискомфорт и пасивна омраза,не с удар,а с дума ще ти отнема всичко,което си обичал...в главата ми,думите-забити на кол,съхнат,намазани с катран,грозни,безкрайно нелепи,ракета,изстреляна към цел,подминала я с цели два градуса,избухващите пари на данъкоплатците,безсмислена като робството им на монетарната система,подсигуряващо още по-безсмислената инстанция на живот в тяхно лице...но аз не търся опрощението,което сам не бих си дал...някои хора оставят след себе си единствено съжалението и болката,21 грама болка,с толкова ниска плътност,че може да изпълни целия свят